Дъждовният сезон е.
Установихме, че при нас има два сезона - сух и дъждовен. И е влажничко... почти нонстоп капе нещо от небето. Аро полудява из къщи, та и на дъжд го извеждаме на вън понякога, ама не му стига.
Мъглата се спуска от облаците и се стеле по хълмовете. Невероятна красота, която няма как да видиш, ако не си на полето. За щастие бяхме на полето. Въпреки, че вали, ей така под дъждеца да подрежем някое и друго дръвче. Изключително важно е да се подрежат дръвчетата преди да е тръгнал сока. Когато растението се пробуди и започне да праща сок към пъпките, соковете веднага отиват на най-високите и крайни точки - точно мястото което режем.
Та режа си аз и бивам поливан от горе, мъглата се стеле току в краката ми, обувките ми тежки от кал едвам се вдигат, до мен овчарите се свили в дъждобраните си подпряни на гегите, както само те си могат, вдигам глава и що да видя, брех красота, брех чудо.
Привършвам с рязането и тръгвам да се прибирам за топла супа и време до печката. Излизам от градините и стъпвам на полето и понеже съм си тежичък набивам крак нагоре по баира. Чувам шум и се оглеждам, но няма никой около мен. А звучи, все едно някой вода излива или пада до мен близо. Гледам облаците и протягам ръка- не, тамън се е извалял поредния облак и нищо не пада от небето. Ама ходя си и шума от капки ме следва. И тогава го усетих - връзката между мен и земята. Почувствах се интимно свързан с природата.
Стъпваш и земята около теб на вълни, на вълни се оттърсва от капчиците. Чувах го над 10 метра оковръст. Страхотно изживяване. Затичах се, не мога да го надбягам. Където и да ида земята знае, че съм там, защото сме свързани, а аз съм част от нея.
Зачудих се, какъв ли е звукът който издава мокрия асфалт като стъпиш тежко по него.
No comments:
Post a Comment