Прибрахме се на 3-ти октомври.
На 4-ти октомври Аро прекара 6 часа в събиране на орехи. Доставяше му огромно удоволствие. На следващата сутрин ме събуди с желанието да събираме орехи отново, вече бяха свършили уви.
На 5-ти октомври направихме среща в София да се видим с приятели. Гласувахме.
На 6-ти октомври ...то така се случи просто, че с баща ми трябваше да идем до Живо Село само за 2 дни, колкото да уплътним възможността която му се беше отворила да изчезне от работа и моментално да я запълним с работа по село. А и разбира се да видя какво се е случвало на село любопитството ме глождеше. Също така бе нужно да проверя дали е достатъчно чисто за Мария и най-вече децата да дойдат на село.
Три седмици по-късно все още съм на село, в моето, нашето, вашето Живо Село. Дори не се очертава да се върна до София в близко бъдеще.
Има си някаква притегателна сила това място.
Първите 8 дни чистих, повечето от тях с Боян. И като казвам чистихме, смятай 12 часа на ден без обедни почивки чистене, пране, миене, изнасяне внасяне, простиране, тупане, разместване и от време на време псуване.
Много майстори много нещо минало от тук. ремонт от типа издигане на стени, подмяна на покрив, външна изолация, дренаж, лятна кухня и сигурно пропускам доста други неща се оказва, както ми е до болка известно много мръсна работа.
Та в кратце, не беше подходящо за децата, та дори и за Мария. Но вече е. Вече става все по-добре всеки изминал ден.
Боян се опита да ме закара да видя дръвчетата веднага, после се опита на следващия ден и на следващия, аз се дъпах. И без това ми се гадеше от количеството работа която виждах, че трябва да свърша около къщата. А дори не са завършени ремонтите, къщата е все още опасана със скеле защото не е доизмазана изолацията, вратите на новите стаи не са сложени, няма подова настилка, а за боядисване да не говорим. Лятната кухня е далечна мечта.
Разгеле стигнахме до дръвчетата, оказа се, всички са живи, а Боян даже се престарал с поливането тази година. Лозичките и храстите са в не чак толкова завидно здраве, заради годината и киселинните дъждове ли, заради плевелите ли не знам. Работа по градините много, но я отлагам, в момента сме на етап какво можем да отложим.
В петък го дават да пада до -1 градус, очевидно подготовката на печките не може да се отлага, прибирането на лимона изобщо.
Лека полека и бавно, превръщаме за пореден път това обиталище в дом. И се чувстваме у дома. Не заради къщата, а заради мястото, хората, мястото, земята, планината, въздуха, водата, сърцето.
Аро ми помага с каквото може по неговия прекрасен 3 годишен начин. Изпълва ме с радост и нерви.
Яна, така да се каже, развива дробовете си с пълна сила ( така се казва нашата дъщеричка на 3 месеца понастоящем).
Мария се опитва... май това е достатъчно, но за да разясня, опитва се да гледа облича, пази чисти, храни, бърше, играе с, забавлява, укротява, разнообразява децата, да чисти, готви, подрежда, организира, социализира, планира, сади, плеви и прочее неща. То и аз се опитвам от както сме заедно на село.
Изобщо сме в един период на опитване. Успяваме и не успяваме до колкото, когато и както стане. Ще дойдат и по-славни дни.
А и понеже беше топло, а ние изгубили тренинг, бълхите спечелиха първия рунд, последствията от който все още почесваме. Но бързо се окопитихме и изглежда побеждаваме във войната за сега.
Има много за разказване, много за показване, но най-вече много за правене.
Бих искал да ви покажа повече и разкажа повече, но това ще ме отвлече от правенето.
Елате ни на гости и вижте как е сами за себе си. А пък ние ще сме благодарни на приятелска помощ.
А приятелите, все едно не сме отсъствали. :) Толкова е хубаво да си у дома.
Илия(Живо Село)
