Отдавна се каня да ви пиша.
Случиха се някои много хубави неща... за първи път.
Мисля, че в началото на годината писах, че това ще е година в която ще се случат множество неща за първи път, но не подозирах за мащаба на емоционалната и духовната страна на тези случки.
Дърветата родиха, а някои тепърва ще родят за първи път.
Малко вишнички, малко черешки, съвсем малко бадемчета, нектаринка, очакваме грозде, смокини, мушмули, нарчета...
Да вкусиш плодът на дървото което си засадил с "ей тези две ръце", за това искам да ви говоря. Чувството е добро, много добро, едно такова топло, вкусно, доволно, щастливо, благодарно. Мислиш си- струваше си! - и си казваш, брех, щом си е струвало значи съм направил нещо правилно и добро и съм доволен от което и щастлив.
И тъкмо си казваш няма как да е по-добре просто, всичко е супер, но изведнъж се оказва, че има как. Този плод го даваш на децата си и знаеш, дълбоко в себе си знаеш, че това е най-чистата храна която можеш да им дадеш, тя ще стане част от тях и те ще станат по-здрави, по-чисти. Тези дървета не са виждали пръскане, не са виждали друго торене освен естествено, не знаят какво е хербицид, живеят с тревите до тях, пият водата от Пирина, огряват се от южното слънце, дишат чистия въздух от планината и никога не могат и да си представят въздушно замърсяване, камоли смог. Тези дървета създават най-чистата храна с която да нахраня децата си. И ето как се оказва, че има как да е по-добре.
В ума ми веднага излиза екстраполацията - а как ли ще се почувствам когато тези дървета родят достатъчно, че да храня не само семейството си, а започна да раздавам на близки и приятели, а какво ще стане след това?! - сигурно ще е още по хубаво, ще видим.
И така исках в онзи момент в който берях вишните и черешките да ви пиша, но неможах.
А неможах, защото дърветата си искат грижите, да ги окосиш, формираш, напоиш, обгрижиш. Не ме разбирайте погрешно, аз не съм от тези които глезят дърветата повече от минимално нужното, при мен оцеляват само силните, но все пак си иска работа.
Един ден около две седмици по-късно се занимавах с поливането на дръвчетата и лозичките и плевене тук-таме докато чакам да се напои поредното дръвче.
Тогава изпитах второто нещо за което исках да ви кажа.
Въпреки, че започвам работа рано, доста време си отива по градините и беше станало вече към десет-единадесет часа, а по това време вече си отметнал доста работа и започваш да присядаш от време на време, без да си уплътняваш времето между поливките на отделните дръвчета с друга работа. Също така, вече е жега и по това време слънцето те щипе дори под тениската и те подсеща, че ако не се скриеш на сянка ще страдаш.
И тогава се случи, седнах под сянката на дървото, което съм засадил "с тези две ръце". Никога не съм мислил за ползата от сянката на едно дърво, но там, насред напеченото като пустиня поле, под сянката на това младо дръвче, имах време да помисля и имах време да почувствам. Благодарност, щастие, любов, общество, хармония, наследственост.
Сигурно е странно да го кажа, но това усещане беше дори по-силно от първото. Аз буквално бях по-щастлив от това, че дървото ме дарява със сянката си от колкото, че ме дарява с плодовете си. В тази уютна среда за добър живот която създават дърветата има нещо което контактува с мен на духовно ниво, виждам бъдещето, добри хора, съседи и приятели седнали заедно под дърветата, има нещо магично и добро. Виждам децата си пораснали, виждам внуците си, виждам жена си като бабичка а себе си като дядо, виждам едно усмихнато, весело и спокойно общество. А дърветата, те са все още там, вече големи.
Пожелавам ви да изпитате тези неща.
Илия (Живо Село)